Обич в кутия

За нашите любимци, които сега са на едно друго място

Обич в кутия

Мнениеот Felix » Вто Май 29, 2018 1:35 pm

Дълго отлагах да напиша това… но сега един плах, рижав слънчев лъч пропълзя в дома ми… и аз знам, че това е твоята усмивка за мен. Знам, че ти ми пращаш обичта си от небето…

За онази обич, която идва при нас в кутия…

Обикновено малка, колкото да се събере в скута ти. Обикновена кутия – от обувки, вафли… Тази обич те намира. Тя намира теб, не ти нея… и ти си обречен – понасяш кутията към дома си, невинен, щастлив, все още неподозиращ, че тази кутия ще заседне в сърцето ти, право в него… Ще разбута реда му, ще надъвче безгрижните летни ваканции далеч от дома, ще разбрида спокойните зимни нощи, в едно с дантелените ти пердета и ще те накара да се страхуваш от всеки отворен прозорец… особено по време на летен дъжд. За цял живот… Сърцето ти ще се отвори за нея, предателски, като ръце, дълго копнели за прегръдка, ще я обгърнат, ще замъркат тихо в топлината й… и никога няма да я пуснат…
Завинаги…

Така дойде и нашата кутия – намери ни… в един кален ноемврийски ден преди 10 години, на 300 км. далеч от дома, в една родопска гора на брега на Доспат. Беше от вафли „Боровец“, имаше розови уши и струваше един лев. Старият турчин, който се грижеше за хижата, каза, че му е последната, че всеки ден ядяла по едно кюфте, и че не е на хубаво такъв подарък. По техния край такива кутии само се купували, не се подарявали. Явно хората от онзи край добре знаеха колко опасни са тези кутии. Платихме я с един метален лев и глупаво усмихнати поехме към дома…
Слънце, уловено в зелената мрежа на борове, мирис на смола и гори и бял вятър след дъжд се втурнаха в живота ни. Обърнаха го, обраха всяка паяжина по ъглите му и я понесоха като знаме на мустаците си. Една безкрайна и нетърпелива радост, носена на меки розови лапки, препусна през дните (и нощите!) ни и превърна сърцето ми в мека котешка трева… Преправи го, онзи тих, вибриращ звук промени структурата му, преизпреда го наново, за да не е никога вече същото…
Завинаги…

Ден след ден домът ни живееше, дишаше, мъркаше, очакваше и се радваше… Сърце спеше до сърцето ми и вътре в него. Утрото се втурваше още по тъмно, розово, гладно и нетърпеливо, а вечерта идваше мека ,зеленоока и гальовна, с тихата радост в съня си да докоснеш топлата коприна в краката ти… и да се усмихнеш… мъркайки…
Завинаги…

А после се разболях. Лоша диагноза, лоша прогноза… нещо лошо пропълзя под прага на вратата ми и не искаше да си тръгне само от тук…
Занизаха се тъжни дни и дълги нощи. Сърцето ми спеше до голата главата ми, топлейки я с бялата си обич, мъркайки тихичко, като люлчина песен, пъдеща страха. Наблюдаваше ме внимателно и нежно... както само една котка може...оставяше ми по един мустак за всяка химиотерапия... да ми е на късмет...и като един малък филтър поемаше всичко лошо, което е било за мен. Там... нощем... мъркайки... ходейки след мен като сянка... следейки ме с тези... любими очи... той явно се е спазарил по някакъв си свой, котешки, отвъден начин с тази ужасна вселена да замени мен за себе си, да вземе със себе си цялата отрова, която е била за мен и да я занесе... някъде... там, където отиват всички котки...

„Фелкис” значи „късмет”... разбрах го малко след като разбрах, че е болен. И си помислих – късмет да му е... но явно късмета е бил за мен. Прегръщах го и му казвах, че ще му върна всичките мустаци, ще му дам новата си коса, новите си вежди, новите си мигли... само да остане...Вързах червено конче на вратлето му и прибрах остатъка от макарата... да е свързан с мен, червения конец да го връща... всяка сутрин го молех да остане и днес и всяка вечер му благодарях, че го е направил... а той само ме поглеждаше с онази кротка усмивка, която знае всичко и сякаш ми казваше: „Спокойно, обич моя, погрижил съм се за всичко…“
Знаете ли как си отива котка? Бавно... полека... първо изчезва усмивката й, после изчезват котешките лапи в леглото, после изчезва козината в любимия стол и никой не ляга пред компютъра, изчезва нетърпението пред хладилника... последни изчезват тези любими, толкова свои и толкова мили очи, толкова следящи и отзивчиви очи... слънцето бавно залязва зад зелените борове и в тях остава само обичта… като тиха молба… „Пусни ме…“

Отиде си в една тиха съботна утрин… През юли… Тихо, без драма… без тревога… Събудих се, а него вече го нямаше… И така близо година…
Оцелях. И все още се боря. По-силна съм от преди – все пак в сърцето ми туптя подарените 9 котешки живота на моята зеленоока обич. Затрупах дупката в душата си с ежедневие, на празният му стол натрупах книги, превърнах любимото му място във сляпо петно за очите си и се направих, че не чувам крещящата тишина на дома ми… Плачех за него само в съня си…

Не, времето не лекува… То само обвива в пластове от прах… Залъгва, че е минало, но там, отдолу, липсата крещи и боли като трън, заседнал в сърцето, като рана, като жадна за обич котешка трева…
Не, времето не лекува, но обичта лекува… Сега в краката ми спи едно малко слънчево зайче, една рижа госпожица, която дойде при мен с кутия… от обувки… Знам, че ти ми я изпрати, стари приятелю, познах я, защото сърцето ми трепна с обичта ми към теб, прегърнах я с твоята прегръдка и котешката трева запя в мен с твоя глас… Благодаря ти…

Благодаря ти, обич моя, за всичко… И до скоро :)
Пак ще се видим, там, под дъгата…
Felix
 
Мнения: 7
Регистриран на: Вто Май 02, 2017 12:30 pm

Re: Обич в кутия

Мнениеот Kot » Вто Май 29, 2018 3:50 pm

:(
Не знам кой е създал котката, но е направил много добре!
Аватар
Kot
 
Мнения: 966
Регистриран на: Чет Ное 15, 2012 10:11 pm
Местоположение: София, в хралупата

Re: Обич в кутия

Мнениеот serena70 » Вто Май 29, 2018 6:29 pm

чета през сълзи :cry: :cry: :cry:
съжалявам :cry:
уви при мен няма утеха, дори и голямата обич към сегашните ми котки не може да излекува болката по вече загубените :( :cry:
често искам по-бързо да си отида от тоя свят, за да ги видя и пак да съм с тях...
Времето, прекарано с котки и цветя, никога не е загубено Изображение
Аватар
serena70
 
Мнения: 3097
Регистриран на: Съб Яну 22, 2011 9:33 am
Местоположение: Варна

Re: Обич в кутия

Мнениеот natispain » Вто Май 29, 2018 10:12 pm

Много красиво и точно казано.
Днес се навършват 6 месеца от смъртта на моето огнено 4годишно момиче.
Няма ден да не плача. Сега си казвам - Е, каквото и да ми се случи, ще отида при нея, ще бъдем пак заедно.
Макар никога да не съм вярвала, че съществува това там, все пак вече се страхувам много по-малко от смъртта, защото все пак може би тя е там и ме чака.
Аватар
natispain
 
Мнения: 1483
Регистриран на: Съб Май 25, 2013 2:29 pm

Re: Обич в кутия

Мнениеот Dianka74 » Сря Май 30, 2018 12:04 pm

:cry: :cry: "Не, времето не лекува… То само обвива в пластове от прах… Залъгва, че е минало, но там, отдолу, липсата крещи и боли като трън, заседнал в сърцето, като рана, като жадна за обич котешка трева… Не, времето не лекува, но обичта лекува....." !!!
Живея и се чувствам точно по този начин!
Изминаха 4 месеца без прекрасния ми, непрежалим, незаменим и незабравим Голдън!!!
15.01.2018 г. Голдън завинаги остана на 7 години. Незабравим! Непрежалим! Незаменим!

Изображение
Аватар
Dianka74
 
Мнения: 967
Регистриран на: Пон Яну 24, 2011 2:11 pm
Местоположение: Варна


Назад към Черна хроника

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта