Мамо, искам котенце!

Много родители рано или късно чуват подобна молба-изискване от своите деца. На мястото на „котенце” може да фигурира „кученце”, „хамстерче” и по-рядко „птиченце”. Но при всички случаи смисълът на детската молба остава неизменен: то иска в дома да има животинче. При това няма никакво значение колко играчки има. Дори когато играчките са малко и родителите се опитат да го съблазнят с някое ново, модерно механизирано чудо на играчната индустрия за да му отвлекат вниманието от исканата писана или кутренце, малкият човек често остава непреклонен.

Тогава обикновено възрастните оказват натиск за да принудят подопечния си малчуган да се откаже от желанието си да им завъди вкъщи някакво домашно животно. В качеството на аргумент те често се позовават на потенциалната опасност, която представлявали кучетата и котките за здравето на детето – бълхи, глисти и „въобще всякаква там зараза”. В такъв конфликт силите са доста неравни и затова детето рядко успява да удържи позицията си и да постигне своето.

Изглежда така, сякаш нищо страшно не е станало. Малкият ще се поцупи и ще забрави. Затова пък няма да се стовари тежката грижа по отглеждането на животно в къщи. Но всъщност, без да го подозират, чрез отказа си да вземат кученце или котенце на своя малчуган, „грижовните” родители нанасят вреда на здравето на детето си. При това вредата е на психическото здраве, което е така уязвимо в ранната детска възраст.

Ще се опитаме да разберем защо у децата, на различен етап в процеса на порастване – при някои на седем, при други на десет, а при трети на дванадесет години – възниква стремеж към тясно общуване с домашно животно.

Съществува схващането, че това е просто каприз на преситеното с развлечения съвременно дете, което иска да получи „жива играчка”, а след като получи своето, бързо губи интерес към нея. Но практиката показва, че нещата съвсем не стоят така. Много по-често става така, че след заселването на котката или кучето в къщи, любимите играчки преминават на втори план дори за далеч не разглезени деца. А какво привличане изпитват децата към уличните котки и кучета по време на разходка, въпреки изричните забрани на майките и бабите им! Следователно тук не става въпрос просто за желание за развлечение, а децата са движени от някакъв по-силен вътрешен импулс.

Съвсем друго обяснение за този феномен получих от религиозните философи. След раждането си, детето живее с чиста, безгрешна душа, без да забелязва греховността на окръжаващия свят. Когато малко порасне и светът започва да открива истинското си лице, в детската душа се надига бунт. Тя жадува общуване със същества, за които са чужди злобата, завистта, подлостта, егоизма. Тези същества са способни да осигурят така необходимите за малкия човек духовен комфорт и поддръжка. И тогава детето заявява на родителите си: „Искам котенце!” или „Купете ми кученце!”.

Към сходен възглед се придържат и психолозите. Както подчертава Джеймс Серпел, ръководител на изследванията по екология на животните в университета в Кеймбридж, тези, които общуват постоянно с домашни любимци, са способни да оказват един на друг емоционална поддръжка, каквато често не достига дори между членовете на едно семейство, да не говорим за самотно живеещите. При това такива „самотни хора” нерядко практически се оказват нашите собствени деца, тъй като родителите обикновено са толкова заети със своите дела, че не им остава време за децата им. По мнението на учения, тази поддръжка може с пълно основание да се счита за истинска психотерапия с много отчетлив механизъм на въздействие.

„Колкото и парадоксално да звучи, пише Серпел, „немотата” на котките и кучетата се явява преимущество, а не недостатък! Защото в процеса на общуване за човек е важно не само онова, което чува, но и как него самият го слушат. Поради това фактът, че  домашните животни ни слушат и, както изглежда, ни разбират, но без да задават въпроси и без да ни правят оценка, може би се явява тяхното тай-приятно качество като компаньони.”

Всичко това е още по-валидно по отношение на децата. Толкова често възрастните, без да го осъзнават докрай, предизвикват стрес у децата си и раняват крехките им души със своя груб и сърдит тон, викове, или критически забележки, като: „Колко пъти съм ти казвал! ...”, „Пак ли ти!”, „Къде си пъхаш носа, където не ти е работа!” и др. Но човешката психика е устроена така, че не можем дълго де се намираме под въздействието на отрицателни емоции. И детето инстинктивно търси изход от тях, например в плача. При това колко по-полезно в този случай би било общуването с животни. Ласкаейки своя любимец – все едно дали котка или куче – то получава психологическо разтоварване и поддръжка.

Самото присъствие на животното у дома вече създава за детето атмосфера на психологически комфорт дотолкова, доколкото то предизвиква у него положителни емоции. Такива емоции стимулират изработването на „хормони на удоволствието” които пък, от своя страна, създават благоприятни условия за работата на мозъка. Интересен опит в това отношение е бил проведен в Америка. В хода на изследването 36 деца на възраст от 9 до 16 години, които имали свои домашни любимци, били карани да четат на глас сложен текст – веднъж в присъствието на своите питомци, веднъж без тях. В първият случай тяхното артериално налягане и пулс били значително по-ниски. Това говори за това, че техните любимци играят за тях ролята на антистресов фактор.

Между впрочем, присъствието у дома на котка или куче може да изиграе немаловажна роля в корекцията на психиката и поведението на деца с отклонения от нормата. В семейства с едно дете родителите често се оплакват от неговата повишена възбудимост, капризност, а понякога дори и истерични пристъпи. Стандартният съвет на лекарите в такива случаи обикновено е кратък: не бива да глезите детето прекалено.

Всъщност причината се корени далеч не в това. Дори и да не го глезят, то все едно се явява постоянен обект на повишено внимание от страна на останалите членове на семейството. Думите и постъпките на детето са винаги пред погледа и затова се подлагат на постоянен анализ, макар че самите възрастни често не си дават сметка за това. При това не е важно дали хвалят или упрекват детето. Еднакво лошо е и едното и другото – подобно „изпитание на славата” може да се окаже непосилно за още неукрепналата психика и да доведе до нервни разстройства.

Струва си да си вземете вкъщи котка или куче и тогава ще видите как част от вниманието в семейството от само себе си ще се прехвърли върху животното, дори и родителите да не го осъзнават. Домашният любимец ще стане нещо като заслон за детето, поемайки върху себе си излишъка от вниманието на възрастните. И положителният ефект от присъствието на котка или куче вкъщи няма да ни кара да го чакаме дълго. Животните ще бъдат отлични постоянни антистресови компаньони на детето.

Но домашното животно е способно да оказвана детето не само психотерапевтична помощ. В днешно време в медицината бързо се развива ново направление на лечение с т. нар. енерго-информационно въздействие. При него се използват електромагнитни вълни с крайно висока честота и свръхниска интензивност, предизвикващи положителен резонанс в човешкия организъм.

В качеството на източник на това излъчване се ползва специална апаратура и... ръцете на био-енерго терапевтите, както сега се наричат екстрасенсите. Но и кучето или котката, седящи на скута или до стопанина си, също представлява източник на електромагнитни вълни. При това не е изключено техните честоти да могат да влязат в резонанс с човешките и по този начин да образуват енергийна спойка. На седмата международна конференция по проблемите на взаимодействието между човека и животното в Женева, в която взеха участие над 600 учени и практикуващи лекари, бяха преведени немалко случай, при които постоянното общуване с животни, и следователно тяхното неизбежно енергетично въздействие, е изцерявало хора.

... В заключение един съвет. Ако на вашето дете много му се иска да си има котенце или кученце, отнесете се към молбата му сериозно. Претеглете всички „за” и „против” и се постарайте да не лишавате детето си от така необходимото му общуване с живо същество, което никакви играчки не могат да заменят.

Източник: Сергей Демкин, вестник "Птичий рынок" 1998 - 1